Цената и оценяването са лична отговорност!

„Имаше един добър производител на хляб. Бог го бе дарил с огромен талант да прави хляб – и той наистина произвеждаше най-вкусния хляб на света. Първоначално продаваше хляба си и имаше много клиенти – кой би отказал да си купува най-вкусният хляб на света? После обаче този гениален хлебар се замогна, разшири бизнеса си и натрупа богатство. Бидейки скромен човек, той прецени, че вече няма нужда да продава хляба – благодарейки на Бог за тази дарба, той реши да дава хляба безплатно на ближните си, в знак на благодарност към Бог. Беше убеден, че хората все пак ще го оценяват и че отвреме-навреме ще се отплащат от сърце за получения даром хляб – най-прекрасният на света.
Да, обаче хората дори и не помисляха да се отблагодаряват. Хареса им да получават хляба безплатно, без да се налага да връщат жеста. Дотолкова им хареса, и така свикнаха с безплатния хляб, че дори по едно време започнаха да мислят, че „така трябва”, че „това е в реда на нещата” и че вечно ще получават този Божествен хляб. Спряха да работят, спряха да обработват земята, престанаха да развиват занаятите си и да се усъвършенстват – така и така получаваха даром най-прекрасния хляб на света – за какво им беше да полагат усилия?! Прииждаха нови и нови хора, доведени от мълвата и от хвалбите на потребителите – но все не се отблагодаряваха, а само взимаха. Нормално! Когато ти дават нещо, взимаш. Не отказваш. Не си длъжен да се отблагодариш, нали?
Гениалният хлебар бе щастлив, че храни толкова хора. Увлече се от щастието си и забрави, че все пак се бе надявал, че все някой ще му се отплати за хубавия хляб. Поради това забравяне, той не усети как се стопиха всичките му богатства.
В един момент вече не можеше да дава хляб на хората. Нямаше с какво да го произведе…
И хората бяха лишени от Божествения хляб.
Сигурно си мислите, че са помогнали на хлебаря да се съвземе, и да започне пак да прави хляб?
Нищо подобно!
Заплюха го и го изгониха от града… Но понеже бяха престанали да работят и да се развиват – впоследствие загинаха…“